Внимание, внимание! До всички илюстратори и художници!  Обявявам конкурс за илюстрации към популярните истории от моя блог „Блондинка в музея“.  Блогът бързо набра скорост и за една година се сдоби с над 3500 последователи във Фейсбук и Инстаграм.  Историите бяха публикувани в редица издания, между които „Дневник“, „Площад Славейков“, „Стършел“ и „Вижте – новините на детски език“. Партнирах си със Софийския университет за създаване на съдържание. Имам предложение от водещо издателство за публикуване на книга. Хич не мога да рисувам, а снимките, които правя в музеите не са професионални, нито пък са красиви. Затова си търся талантлив съмишленик с интересен визуален почерк.

Бих предпочела илюстрациите да са в стила на 30-40-те години на 20-ти век, в съответствие с визуалната идентичност и бранда на Блондинката, но пък имате и творческа свобода.  Победителят в конкурса ще получи 300 евро и възможност за сключване на договор за създаване на илюстрации към предстояща книга.

Тематика: Илюстрациите трябва да бъдат вдъхновени от тези три подбрани истории от блога „Блондинка в музея“:

Еротика в глината

Колко лайка имаш, Маро?

Кило злато, куп пари

Представям си илюстрациите да са в стила на 30-те и 40-те години на 20 век, но аз не съм специалист. Затова няма да ви ограничавам и ще ви оставя да развихрите творческия си потенциал. Все пак държа рисунките да отразяват духа на разказите ми – иронични, с чувство за хумор, изпипани от историческа гледна точка, със свежи герои и съвременно звучене. 

Целева аудитория: По-голямата част от читателите ми – над 75%, са жени на възраст 45-64 години.  Над 65% от тях са от София. 

Изисквания:

• Конкурсът е отворен за всички професионални и непрофесионални илюстратори и художници.
• Всеки участник може да изпрати до 3 илюстрации, всяка в цифров формат (PNG или JPG, 300 dpi, минимум 2000 px на страната).
• Илюстрациите трябва да бъдат оригинални и да не нарушават авторски права.
• Моля изпратете кратко ваше представяне и илюстрациите на email: blondeinthemuseum@gmail.com с тема „Илюстрации за Блондинка в музея“.

Краен срок

• Период за кандидатстване: 9 февруари – 9 април 2026 г.
• Обявяване на резултатите: 30 април 2026 г.

Критерии за оценяване

• Художествено качество, креативност и оригиналност;
• Съответствие с тематиката на историите в блога;
• Възможност за интегриране в книга.

Награден фонд

• Победителят в конкурса ще получи награда от 300 евро и възможност за сключване на договор за илюстриране на съдържанието на „Блондинка в музея“. За слава не гарантирам, но със сигурност ще популяризирам работата му заедно с моята.
• Класиралият се на второ място ще получи поощрителна награда от 200 евро.

Допълнителна информация

• Наградените участници запазват авторските си права, но ми предоставят неексклузивно право за публикуване и използване на илюстрациите за нуждите на книгата и промоцията ѝ, в блога „Блондинка в музея“, в социалните медии на „Блондинка в музея“ – Фейсбук, Инстаграм и Линктин, както и за сувенири, свързани с бранда на Блондинката.
• Ще сключа договор с избрания илюстратор, в който допълнително ще се уточнят правата на ползване на илюстрациите.
• Резултатите ще бъдат публикувани в блога, както и във Фейсбук и Инстаграм страниците на „Блондинка в музея“.
• Запазвам си правото да не присъдя награда, ако няма подходящи кандидати.

Контакти: За въпроси и допълнителна информация: Ела Русева
Email: blondeinthemuseum@gmail.com

Приложения:

Визуален бранд на Блондинката: https://drive.google.com/file/d/1LjtQ9oW12ELRxsUjN8FxEFaCwBA26Jtq/view?usp=drive_link

Линкове и примери към илюстратори от епохата (1930–1940 г.): За визуално вдъхновение вижте работите на Helen Dryden, Ruth Sigrid Grafstrom и Gluyas Williams. Линковете са само за визуална референция, без да ограничава вашето оригинално виждане.

🎨 Helen Dryden – модна и редакционна илюстрация

📌 Историческа икона на модните илюстрации, работила за Vogue и други списания.
🔗 Преглед на нейни Vintage Vogue илюстрации (жени, облекло, атмосфера в ретро стил):
👉 Pinterest: Helen Dryden illustrations
🔗 Допълнителни колекции с нейни идеи и ретро изображения:
👉 Pinterest: Helen Dryden
🔗 Примери на принтове/постери с нейни илюстрации:
👉 King & McGaw: Helen Dryden

---

🎨 Ruth Sigrid Grafström – дамски фигури и модна илюстрация

📌 Американска илюстраторка, работила за Vogue и други списания през 30-те и 40-те години.
🔗 Пример на стилна и елегантна илюстрация, създаваща атмосферата на дамско списание:
👉 Pinterest: Ruth Sigrid Grafstrom

---

🎨 Gluyas Williams – редакционни илюстрации и карикатурни сцени

📌 Известен с „slice-of-life“ илюстрации, публикувани в The New Yorker и други списания.
🔗 Примерна илюстрация (офис сцена, динамичен ретро стил):
👉 Comics Ha: Gluyas Williams
🔗 Общо представяне и примери от различни работи (New Yorker style, сцени от ежедневието):
👉 AskArt: Gluyas Williams

Преди години в далечен Тайланд се запознах с две лекарки от Италия.  Млади и симпатични, бяха успели да се откопчат от ежедневните си грижи в болницата и да предприемат екзотично пътуване.  Високо в планините при местните племена гидът, за да ни стъкне огън, несръчно започна да дялка бамбукови пръти с кьопава ножка.  „Да знаеш, ако си отреже някой пръст, двете с теб сме археоложки! Тук съм да си почивам, не да лекувам!“, прошепна едната на другата.   Може би са си мислели, че археолозите са безгрижни, когато са на почивка. 

Безгрижни, друг път!  Представете си следната сцена. Жаркото лято на 2006.  Прекрасният плаж на Велека.  Археолози по бански – Даниела Агре и нейният екип прескочили до Синеморец за уикенда. Слънце, море, пясък и вълни.  Кой дявол ги дръпнал за опашката, обаче, на връщане от плажа да минат покрай могилата, дето била проучвана десетина години преди това – през 1995. Поразровили тогава две трети, не намерили гроб и се отказали. Собственикът на съседния хотел тъкмо бил започнал да взема от там пръст, за да подравни терена, че му пречел на гледката.

Едната трета обаче си стояла непипната. По закона на Мърфи, точно там лежало, скрито от очите на хората близо 2300 години, скъпоценно съкровище.  И значи стигат те до могилата така по джапанки, с хавлиите на рамо, оглеждат и внезапно пред очите им проблеснало златно късче.  Изчовъркали го и що да видят!  Изящна златна плочка от диадема, досущ като диадемите на женските глави от Панагюрското съкровище. При това с надпис!  Златни бижута с надпис от тракийско време въобще не били намирани по нашите земи. 

Сега, Даниела Агре не е случайна! Решила да стане археолог още докато била първолак. Предната година в Голямата могила между елховските села Маломирово и Златиница намерила и изследвала пищното погребение на знатен тракиец с оръжията му, със сребърата и бронзът му и с уникалната му ризница.  А, да, освен това е сред малкото потомци на легендарната Райна Княгиня. Това няма археологическо значение, но пък прабаба й била решителна жена.

„Незабавно уведомих проф. Васил Николов, който е директор на Археологическия институт. Той издаде устна заповед, за да може да се приберат тези находки. Казах и на инж. Петко Арнаудов – кмет на Царево и полицията.  Останахме на място през цялата нощ“, спомня си тя. Направили спешно укрепване и вдигнали паянтов покрив да пази от дъжд.

Така небрежно и по джапанки, на 6 август 2006 г. ваканцията на археолозите завършила скорострелно и започнала историята на едно от най-забележителните тракийски съкровища, откривани някога у нас.

Спешните разкопки продължили през целия август.  Какво всъщност открили? Следи от клада с обгорял скелет.  Край черепа имало златни елементи от две диадеми, едната с въпросната плочка с надписа. В областта на гърдите намерили две разкошни колиета, едното с глава на бик със същия полускъпоценен камък като на плочката.  От двете страни на скелета имало две големи амфори.  Всичко наоколо било обсипано с миниатюрни златни листа, миди, зърна и спирали. За наше щастие, опечалените оставили скъпоценните златни и сребърни предмети в пепелта на кладата след като огънят утихнал. Затова повечето от тях се съхранили и не изгоряли до стопилка.

Разбира се, звездата на находката са чифт великолепни златни обеци, в които богинята Нике управлява двуколка с два коня – изключително фина изработка без аналог у нас.  Пошушнаха ми, че понеже едната обеца била силно повредена в жаравата, а на другата й били разсипани висулките, изложената в Националния исторически музей е сглобена от двете. 

Но да се върнем на плочката, от която започнало всичко.  Надписът върху нея гласи:  „Деметриос направи това за Кортодзунтос.“  Името на майстора е гръцко, а името на собственика – тракийско.  От фината изработка и гръцкото име излиза, че бижутата на знатната дама били направени в едно от най-добрите ателиета в Гърция.  Само изключително заможни хора можели да си позволят Картието на античността.  Но коя била тя? Според покойния проф. Божидар Димитров накитите били дар за жена или безумно красива, или тежко властна – най-вероятно и двете.  Според археолозите тя била съпруга на местен тракийски поземлен аристократ. Домът им се намирал близо – на около 200 метра от могилата. През 2012 г. отново Даниела Агре и нейният екип открили уникално сребърно монетно съкровище от 199 тетрадрахми – спестяванията на собственика, събирани в продължение на 30-40 години.

Заслепен от блясъка на златото, почти никой не обръща внимание на една проста керамична фигурка. Тя е двуполова – от едната страна е мъж, а от другата – жена. Може би дамата я е използвала, за да измоли плодородие в земите на мъжа си?

Днес даровете от могилата в Синеморец са изложени в Националния исторически музей. Те често пътуват по света и дори отвъд океана – последно участваха в изложбата „Първите владетели на Европа“ в САЩ и Канада.

А могилата?  Покрита с найлони под голямото дърво на хълма над плажа на Велека, тя напомня на туристите да си гледат в краката.  Не се знае къде и кога нещо може да ви проблесне между джапанките. 

Представете си, че утре правителството забрани организациите с чуждестранно финансиране.  А после обяви за незаконни нестопанските сдружения.  Не, не е въображаем сценарий. Едва преди година парламентът ни беше на косъм да гласува подобен закон.  Същото се случило и през 1940 година, когато бил приет Законът за защита на нацията. Той поставил евреите под смъртна заплаха само заради техния произход.  Но в сравнение с другите европейски страни, България не била никак антисемитски настроена. Евреин бил съседът, учителката по френски на децата и собственикът на киносалона.  „Израснал заедно с арменци, гърци и цигани, българинът не намира у евреите никакви недостатъци, които да оправдаят някакви особени мерки срещу тях.“ Така германският посланик Бекерле изразил разочарованието си от българския народ. В защита на евреите се надигнало цялото общество, начело с царя, църквата, депутати, професионални гилдии и обикновени граждани.  Депортацията толкова се проточила – ама трябват ни за работна ръка, ама нямаме организационна готовност, ама трето, ама пето, че Бекерле вдигнал ръце и написал на началниците си: „Не може да се оказва натиск върху българите да изпращат евреите на изток. С оглед на българския манталитет експулсирането трябва да бъде желание на самите българи.“

А самите българи никак не желаели. Те спасили 48 398 човешки живота!  При това като съюзници на Германия!  Изпитвам дълбока благодарност и преклонение пред всички хора, въвлечени в този процес, че са ни оставили човечността като безценно морално наследство. 

Това ще почувствате и вие, когато посетите новата постоянна изложба във Видинската синагога.  От руини и разруха, общината я преобрази в културен център „Жул Паскин“. 

А знаете ли кой е Жул Паскин?  Световноизвестен художник от началото на двадесети век. Родил се във Видин, в семейството на сефарадски евреи. Кръстили го Юлиус Мордекай Пинкас. Едва осемгодишен, той напуснал завинаги града заедно със семейството си, но никога не престанал да казва, че е българин.

„С една лекота рисуваше с молив разни животни, особено кончета, които щедро раздаваше на съучениците.  Беше много красиво дете, мургаво, с огнени очи и сладостна усмивка.“  Това пише в спомените си за Жул Паскин  Соломон Аладжем, който по-късно отворил първото кино в града. Той бил съученик с Паскин във Видинското еврейско училище до второ отделение.

Паскин бил космополит. Живял и творил на три континента. Да се пренесем в студената февруарска вечер през 1913, сред хилядите гости, които се тълпят пред сградата на оръжейната на 69-ти полк. Открива се Международното изложение за модерно изкуство. Първото по рода си в Америка. Останало в историята като Армъри шоу, изложението пожънало феноменален успех и завинаги променило хода на американското изкуство. То било трамплин за Паскин, който покорил американската художествена сцена.    

Точният брой на произведенията му не е известен.  Често, докато рисувал света около себе си, той изпускал скицата на земята и не си правел труда да я вдигне.  Но днес оригинални принтове на десет негови рисунки са част от изложбата, дарени от заможен столичен адвокат. 

В Париж Паскин бил известен като принцът на Монпарнас – бохем по природа и щедър по душа. Приятели му били Ърнест Хемингуей, Пабло Пикасо, Анри Матис, Жорж Папазов, Марк Шагал и Амедео Модиляни. Каква знаменита компания!  Всъщност изложбата ви кани да седнете на една маса с тях в любимото им парижко кафене.  Чувате ли глъчта и звъна на чаши? Ако затворите очи, ще видите как със сведена глава Паскин съсредоточено рисува където му попадне – върху всяко налично парче хартия, по полетата на вестниците и менютата, дори по масите. И с каквото му попадне –  молив, химикал или четка, с капка мастило в газираната вода и с барутния край на мокра кибритена клечка. После бръква в чашата с кафето и оцветява рисунката си с пръст.  

Навярно ви звучи несериозно. Скицира по салфетки и оцветява с кафе?! Що за художник?!  Направила го известен човечността.  Неговите модели са проститутки и просяци, улични музиканти и аристократи, обикновени минувачи и хора в гетата.  Паскин ни предава техните настроения. Можем да прочетем мислите им.  Човечността е суперсилата му: да общува с всички хора без предразсъдъци.

От къде започнах и докъде я докарах! Исках да ви кажа непременно да посетите Синагогата във Видин. Експозицията наистина е направена майсторски! Увлекателно и на ухо, тя ви разказва малки и големи истории за човечност.  Вие сами избирате кои да изслушате.  Можете да спасите хора от голямото наводнение през 1942, да седнете заедно с Видинските евреи на маса на техен празник, да влезете в ролята на куратор за някоя от изложбите на Паскин и да погледате ретро кино в салона на Мони Аладжем.  Докато го правите, запитайте се – в днешното несигурно време бихте ли се застъпили за някой, който е различен? Бихте ли го приели в дома си и на трапезата си?  Бихте ли го спасили от сигурна смърт?  Защото човечността, която ни е дадена в наследство, е ценен дар. Наша отговорност е да го опазим и да го предадем на децата и внуците си. 

„Млада девойка, погребана редом до майка си скъпа –

тягостна болест едва на дванайсет години сломи ме.

Заедно с майка ми гробът покрива и мене, Секунда,

но Афродита превърна ме в нова, прекрасна звездичка.

Бъдете щастливи!“

Нима има човек, който може да остане безразличен пред този печален надпис?  Преди 1800 години близките на малкото момиче издигнали олтар в нейна памет.  Навярно често ходели там, за да си спомнят за нея.  Да оставят храна, вино и дарове, както правим и днес на Задушница. 

Секунда живеела в земите, където днес се намира Старозагорското село Каменово, във времената, когато те били в пределите на Римската империя.  Била на прага на детството и зрелостта – след година-две я очаквали важни житейски събития. Според римското право момичетата можели да се омъжват най-рано на 12 години, а момчетата – на 14 години. Обичайна практика било богатите и влиятелни семейства да уреждат браковете на дъщерите веднага след дванадесетия им рожден ден, защото бракът имал политически и социални функции.  В по-скромните семейства момичетата се омъжвали малко по-късно – обикновено между 14 и 16 години, когато били физически по-здрави да раждат. За съжаление, някакво продължително и тягостно боледуване прекъснало нейния млад живот точно преди той да се разгърне. 

Но що за странно име – Секунда? В Римската империя именуването следвало ясни традиции. Като пример ще използваме Гай Юлий Цезар, защото е една от най-разпознаваемите исторически личности в световната история.  Момчетата носели три имена – лично име, родово име и прякор, който уточнявал към кой клон на рода точно принадлежат.  Гай Юлий Цезар означава, че това е Гай от рода на Юлиите, от клона на онези с къдравите коси. 

Момичетата получавали само едно име – това на рода. Дъщерята на Гай Юлий Цезар се казвала Юлия. Тя била единственото му законно дете. Ако беше имал още дъщери, всичките  щяха да се казват Юлия.  За да ги различават, към имената им прибавяли „Първа“ – Prima, „Втора“ – Secunda, „Трета“ – Tertia.   Това знчи, че погребаното в Каменово момиче било втората дъщеря в семейството.  За съжаление родовото й име не е достигнало до нас и е останала във вечноста просто като Секунда. 

По нашите земи римско гражданство получавали само хора от елита, семействата от сой.  Но дори след като станели римски граждани,  те продължавали да си говорят, да пишат и да се образоват на гръцки.  Авторът на епитафията я написал на гръцки, много грамотно и в стих. Това означава, че Секунда била от знатно семейство и растяла в среда от образовани хора с престиж в обществото. 

Не знаем как се казвала, нито как е изглеждала, но можем да предположим, че била красива. Иначе защо самата Афродита би я превърнала в „прекрасна звездичка“? В гръко-римската митология въздигането в съзвездие било висша почит, отредена за богове и герои – като Орион. Да се каже това за едно провинциално момиче било необичайно и подсказва, че красотата и грацията ѝ са оставили дълбока следа в съзнанието на нейните близки.  

Необичайна е и съдбата на надгробния олтар на Секунда.  Още братята Шкорпил в края на XIX описали останки от антични сгради в района на днешното село Каменово. Там е бил намерен и олтара. По-късно един местен селянин го пренесъл в църквата в Чирпан, защото го възприел като тайнствен камък с магически букви. Не разбирал текста на древногръцки, но изсечените знаци и формата на олтара му се сторила свещени и подходящи за Божи храм. Така античният паметник получил втори живот – от надгробен олтар се превърнал в християнска светиня.

Не първа по рождение, но първа по хубост, Секунда живяла кратко. Но нейната падаща звездичка оставила следа в историята.  За да ни напомня колко крехък е животът и колко важно е да ценим дните си. Бъдете щастливи – дори само защото сте живи.

Текстът е включен в проекта Prometheus в сътрудничество със Софийския университет „Св. Климент Охридски“: https://prometheus-epigraphy.eu/bg/index

Живели някога, преди много, преди хиляди години, Палеолит и Палеолита. Те постоянно се местели в търсене на храна.  Палеолита обичала уюта и украсявала пещерите, в които се подслонявали, с прекрасни рисунки от прилепски тор.  Мъжът й по цял ден го нямало. Ходел на лов и риболов с останалите мъже от лагера я за мамути, я за бизони.  Цялата грижа за децата и домакинството се падала на нея. Представям си колко й е било трудно. На мен един единствен път ми се наложи да преместя семейния катун на ново място, децата се изпокриха в кашоните, котката избяга, изчезна флашката със записа от сватбата и половината покъшнина не оцеля.   Апокалипсис!

Навярно един ден на Палеолита адски й писнало, забила си мамутски кокал в косата, сложила ръцете на „Ф“ и изкрещяла „Аз от тука вече не мърдам!“  Така започнала неолитната революция.  Хората престанали да се местят, засяли ниви, завъдили животни и се заседяли в тихите вечери край огъня да си приказват и да пеят тъжни номадски песни за пътища безкрайни. 

Преди повече от 8000 години наследниците на Палеолит и Палеолита – малка група хора – около 150 -200 души, се заселили на речна тераса край река Тополница до днешното село Чавдар.  Построили си къщи от дъбови колове и преплетени лескови и върбови пръчки. Измазали ги с глина, примесена със слама и старателно ги украсили с охлювени спирали, които нарисували с пръсти.  Засяли лимец, ечемик, грах и леща.  Ловяли риба в реката. Хапвали си и месце. Вярно – не много – около 20 кила годишно (за сравнение ние ядем около 80 кила).  Диетата включвала говеждо, козе и овче, а също и разнообразен дивеч.  Направили си пещи, станове и керамични работилници.

Откъде знаем ли?  Всичко започнало съвсем случайно през 1967, когато край днешното село Чавдар решили да засадят ябълкова градина.  От земята започнали да извират останки и местните хора извикали археолози.  На място пристигнали Георги Георгиев и младият изследовател Кънчо Кънчев.  Те ровили, разглеждали и проучвали мястото цели 12 години!  С помощта на науката – скенери, рентгени и микроскопи, те проникнали в сърцевината на предметите.  Специалисти археоботаници и археозоолози изследвали всяка кост и всяко зрънце.  Описали и документирали старателно откритията си.

Не липсват и мистерии. Като тази с изчезването на странния съд. В боклучна яма край една от къщите някой от жителите на селото изхвърлил изящна керамична купа със странна форма – три гърла, тумбесто тяло и широко столче. Съдът е старателно и красиво изрисуван с орнаменти с бяла и кафява боя и се откроява от всички останали.  Всъщност, такъв не е намиран никъде в България.  Добре че Георги Георгиев старателно го описал и заснел през 1981! Защото „…след многобройни участия в задгранични изложби“, както написал Георгиев, съдът мистериозно изчезнал.  Няма никакви данни нито по кое време се е загубил, нито къде може да е. 

Добрата новина е, че вие можете да го видите. Един запален керамик, Георги Генов, е направил точна реплика.  Изложена е във великолепната нова експозиция „Неолитът – първата революция в човешката история“, за която ще ви разкажа след малко.   

Другата неолитна мистерия в Чавдар e свързана с погребение!  В селото е открит само един гроб.  В него открили жена на около 50 години – дълбока старост за неолита, когато средната продължителност на живота била около 25 години.  „Бабата“ била средна на ръст за онова време – около метър и половина висока.  Страдала от силни болки в кръста, понеже имала шипове – резултат от здрав земеделски труд. Погребали я в плитък гроб между къщите, посипали й краката с червена охра и я затрупали с опожарените останки от дома й, както повелявали тогавашните ритуали.  Коя ли е тази жена? Старейшина? Жрица? Къде са погребани останалите хора от селото? 

Знаете колко съм капризна и критична. Гледам изложбите под лупа и все намирам кусури. Но този път няма какво да кажа! Експозицията „Неолитът – първата революция в човешката история“  е изпипана великолепно – историята се лее увлекателно и гладко, дизайнът и рисунките са красиви и елегантни. Създателите споделиха, че археолози и илюстратори са работили заедно, за да има максимална достоверност как наистина са живели хората тогава. Без измишльотини!  Интерактивните елементи – звук, докосване, видео са в баланс с оригиналните находки. 

Създателите на изложбата са постигнали революция. Революция в отношението към посетителя и неговите възприятия. Революция в правенето на изложби!  Горещо ви препоръчвам да я посетите! Намира се в местността „Света Петка“ край село Чавдар, преди осем хиляди години вдясно.

Дневник на кооператора Стоян Киров

16 ноември 1974 г., Борово

Пиша с трепереща ръка.  Намеренията ми бяха просто да направя дълбока оран за пролетниците по норматив, за да изпълня петилетния план за три години. А то какво стана – изорах съкровище на 23 века!  Хората с години проучват, изследват, ровят, а аз фрас – и от раз!

Но нека започна отначало.  Беше съвсем обикновена мразовита утрин: аз, моят стар Кировец – адаш по фамилия, и голямата нива на Сиври тепе, която винаги ми е изглеждала подозрително, заради начина, по който отказва да ражда.  Орем я като всички други, торим я като всички други, сеем я като всички други, а тя повече от 200 кила жито от декар не дава! 

Запалих трактора и запях под мустак любимата песен на бригадата: „Буен вятър развя знамената, той обходи села, градове, и в заводите, и във полята всичко живо оре ли оре.“  Направих първата бразда и се замислих за ритуалните практики от древността, в които се преплитат ясно очертани воински и аристократични идеологеми. Изведнъж машината рязко подскочи така, че воланът ми се вряза в корема.  „Да ти се срутят стратиграфските пластове, макар, тъпата му нива с нива!“, изругах на глас. 

Слязох, погледнах — нещо блести. Първо реших, че това е част от стар плуг. После, че някой от селото си е изхвърлил старите тенджери баш тука. Ей, не се научиха тез шашкъни! Но не — беше нещо друго. Поразрових още малко и те си заизлизаха едни предни половинки на кон и бик, а на най-голямото парче се показа познатата в тракийското изкуство анималистично- конфронтационна сцена на сърна, нападната от грифон.

Съкровище! Ама такова, което археолозите сънуват и бленуват, а ние трактористите намираме с късмет и неподходящо висока скорост на ротора.  Изпаднах в дилема – сега да продължавам ли да ора или да се правя на учен?  Едната половина на мозъка ми настояваше да продължа да работя, защото бригадирът ми много бързо се изнервя.  Другата ми казваше, че вероятно съм открил нещо, което би трябвало да бъде в музей, а не под задната гума на трактор.  Седях там насред нивата, чешех се по тила и се колебаех. В крайна сметка събрах парчетиите в една кофа и ги отнесох в читалището.  Бай Ради  – читалищният човек,  по-учен така, реши да викне помощ от Русе.  Дойде едно младо наперено археологче, Димитър Иванов.  Заведохме го на нивата.  Аз застанах изправен до трактора, за да изглеждам авторитетен. И както се опитвах да измисля нещо умно, накрая изтърсих „Е, то… явно тука… имаме богат културен пласт.“  Археологът ме погледна стреснато.  Човек, аз откъдето се връщам, ти там отиваш, щях да му кажа, но тактично си замълчах.

Разкопахме всичко наоколо.  Най-напред намерихме още парчета от голямата сребърна купа със сърната и грифона, а след това сребърно-позлатено ойнохое с релефна иконографска програма в трако-персийски стил. Малко и вие да се отъркате в терминологията така.  Абе с думи прости каничка със страхотни сцени, на които траките все едно са изобразили осмомартенския банкет на ТКЗС-то.  Накрая извадихме ритона със сфинкса. Лицето му и прическата досущ като тези на Дафинка от счетоводството – и тя така се носи като по гръцките класически канони. 

Между другото, тая каничка е цяло чудо! Украсена е с два реда сцени – горният ред е шествие в чест на Дионис. На долния ред е изобразен брака между богинята и владетеля.  Повечето трактористи биха казали, че Боровското съкровище е сервиз с култово предназначение и се е използвал при мистериални практики. Най-интересното е, че хората, които пируват на каничката, държат в ръцете си същите ритони от съкровището! Освен това, на някои от съдовете има надписи на гръцки. Успях да разчета „На Котис от Беос“.  Става дума за тракийския одриски цар Котис I, живял преди повече от 2300 години, но дали е бил негов, или са му го подарили, не става ясно. Със сигурност знам, че това е едно от малкото тракийски съкровища със запазен надпис, свързан с реален владетел. И със сигурност знам, че е едно от най-изящните, които са намирани и ще се намират. Не е нещо, което се въргаля под път и над път. Под нива или над нива може би е по-добре да се каже.

Разгледах предметите внимателно.  Установих, че ритонът с образа на бик не е от сервиза.  Рогът му е по-къс и нарезите му са хоризонтални, а не вертикални.  Освен това е доста по-постен откъм направа. Но при всички положения си е от онова време, а не, да каже човек, от хоремага в селото.

Митко археологът отнесе съкровището до Русе в една кошница с влака. Предложих му да го откарам с трактора, но той каза, че не иска да се набива на очи.  После от Русе пак така в една кошница с влака го занесъл в Националния исторически музей в София.  За награда Министерството на културата го изпрати на екскурзия в Тунис и му дадоха орден „Кирил и Методий първа степен“. На мен ми дадоха 300 лева – две заплати по онова време.  Ето затова е по-добре да си археолог, а не тракторист! 

Само си представям тая нива какъв урожай ще даде най-сетне лятоска, след всичкото оране и копане.  Айде, затварям го тоя дневник, че петилетката за три години кой ще я направи?!